Селска спирка

Тръгвам си. Няма смисъл. Взех в един малък куфар най-необходимите неща за път, заключих го с три катинара и го овързах с дебел ластик. Стана студено и се захлюпих с моя стар шлифер. На спирката беше много ветровито. Стара, неизползвана от години междуградска спирка, някъде край полето, между две анонимни села. Спирка от ръждив винкел, без стъкла, обрулена от вятъра и размазана от калта на минаващите коли. Така както е ръждив и кален животът. Стоя с часове всяка вечер на спирката, на която никой не спира и чакам. Не минава и пукната кола. И добре така. Колите дасаждат с грозните си форми и нарушават само вътрешния мир на човека. Аз чакам на стоп. Всяка нощ. И не искам никой да ми спре. Поне не и тези досадни същества живеещи на тази планета. Хората са плевели. Вируси. Точкова мутация в генома на вселената. Гмеч. Чакам гледайки нагоре. Чакам Блейк и седморката му. Чакам Хан Соло или дори Дарт Вейдър. Няма значение, който и да мине и ми спре стопа, ще се кача. Само да се махна от тука. Бих сключил договор дори с Империята да им чистя тоялетните или да копая на лозето на принцеса Леа. Все ми е тази. Вземете ме от тук.
Сутрин преди да се събудят селските кучета и да ме подгонят край спирката, се завивам със стария си шлифер и се прибирам. През деня съм аз. Такъв, какъвто се иска от мен да съм. Примерен гражданин, редовен данъкоплатец, редовно възмущаващ се на неправдата и имащ винаги будна гражданска позиция. Храня се редовно, имам отлична чревна перисталтика, на която би завидял и най-мощния самосвал. Мога да повръщам без да си бъркам с пръст в гърлото, мога да разглобя и сглобя автомат Калбашников за секунди, да кажа колко е висок връх Джомулунгма. Мога да копая, да готвя, да пера със сапун, да поправям транзистор, да гледам деца, да пия бира с мастика, да говоря чужди езици. Мога да преча, да досаждам, да помагам, мога да съм добър, да съм лош, да съм невидим.
Вечер, когато почне да се стъмва, се чувствам неориентиран. Къде съм? Аз ли съм? Тук ли съм? Защо? Защо изобщо? Толкова ли е важно колко е висок връх Джомулунгма, изобщо на кой му трябва този връх? Ако ме няма какво? Ако теб те няма? Хората са паразити. Паразити с големи глави. И за какво са им тези глави?! 100 години живот и 100 години ядене, пиене е сране. Отрежете им главите, оставете им само устата и червата. И ако обичате елате и ме вземете от тук. Приготвил съм си куфара и ви чакам на спирката. Онази ръждивата, без стъкла, оцапана с калта на хората. Нарочно си избрах нея, там никой не минава и няма начин да види, когато ме вземете. Не искам никой от тези идиоти да дойде с мен. Елате и ме вземете, не ме карайте да ви се моля, щото и вие ми вдигате кръвното. Утре съм на уролог, много ми тече уретрата тези дни, няма смисъл да идвате, но после ви чакам. Всяка вечер. Ще ме познаете по куфара и по шлифера.
Стоя цяла нощ и гледам нагоре. И чакам. Ирония на съдбата или не, но аз не вярвам в звездите. Изобщо не вярвам че има космос, че има звезди, че някой там горе кръстосва вселената и се чуди къде да кацне. А това прави живота още по незначим. Сега и нощта загуби смисъла си. Остава да се прибера и да продължа да ям, да повръщам и да подържам редовната си перисталтика.

На път за вкъщи минах през едно село, на края на което има също една стара, ръждива спирка, цялата оцапана с кал. До нея се беше подпрял един старец, завит в стария си шлифер. В краката му имаше стар куфар. За първи път в живота си се усмихнах истински.

Мастика

Една вечер както винаги се прибрах от работа. Съблякох си костюма на Джорджо Армани и си сложиш едни анцунг с три черти. Налях си скоч, сложих си лед, малко задимена светлина и си пуснах симфония 15 на Шостакович. Както си отпивах от 18 годишния скоч изведнъж, съвсем неочаквано, ме засърбя страшно интензивно ануса. Имам една писалка “Паркер", спомен ми е от един конгрес преди години. Опитах се да се почеша с нея, но уви. Не можех да си намеря място от сърбеж. Студена вода, Фенистил гел, листа от индрише, лед….нищо не помогна. Пих по още три питиета и си легнах. Дълга нощ беше, опитах се да се разсея със Шостакович, сърбежът се усили. По малките часове спрях музиката, легнах изтощен и съм заспал. На сутринта станах и започнах да се ровя в "Гугъл". Има хиляди причини да те засърби в десятката.
Посъветвах се с личния си лекар. Нищо. Правиха ми тест за алергия. Нищо.
- Здрав си – ми вика доктора – нищо ти няма.
Изведнъж се засмях на глас пред него. Сетих се за онзи виц, в който един като мен ходил на лекар със страшен сърбеш около ануса. След като го питал дали се къпе редовно, пациента му казал: да ама след месец ме засърбява отново.
Успокоен се прибрах, сипах си скоч и си пуснах Шостакович. Не понасям класическа музика, лази ми по нервите. Но съм от село. Все пак живея в голям град, имам сериозна работа и съм си изградил едно ниво. Пускам Шостакович редовно. В квартала се разчу, че в блока живее голям учен, слуша класическа музика.
- От къде сте вие? – ме пита домоуправителя.
- От тука съм – ву микам
- Ма вие що все викате така? – ме пита той
- От класическата музика е – отговарих му и се провиках – слушам силно Шостакович, Вивалди и така, макло съм оглушал
Отпих от скоча и усилих Вивалди. Изведнъж ме жегна отново онзи брутален сърбеж. Подскочих уплашен и започнах да си търся писалката. Не я намерих. И ноща беше отново ужасна. Ужас! Карах така цели три месеца. Вечер със скоч в ръката, класическа музика и отвратителен анален сърбел. Ужас! Писалката ми се изкриви, кожата на ръцете ми се ужули от търкане, не смеех да пипна нищо с тези ръце, гнусях се от тях. Исках да се ампутирам от пъпа надолу. Една вечер не издържах и в беса си, грабнах грамофона и всички плочи и ги изхвърлих от осмия етаж. От тогава не ме сърби. Вече като чуя дори само за Шостакович и освен че ме сърби, ами и ми се доповръща. Вечер се прибирам, свалям си анцунга с три черти, наливам си замръзена мастика и айрян, пускам си "Планета ТВ" и си заспивам кротко на дивана. Купих си и нова писалка.
Вчера ме срещна домоуправителя пред входа и ме пита:
- Селски ще се прибираш ли тази седмица, мога да те взема с колата?
От скоро имам лошия навик, като се срещам с хора носещи костюми да ги гледам втренчено и да следя ръцете им. Те не са виновни. Аз просто съм от село. Или както е казал философът – най-големият проблем на човека е, че преценява света и живота, като съди по себе си.
Тази събота се прибрах с домоуправителя и колата му у дома. Когато съм сам през почивните дни, пия много мастика, а това не е добре за здравето.

Изповед на един нормален

Нобелова награда

На мен вече ми писна.
Редовно ме спират по улицата.
- Ти ли си Тарабас веее...?
- Да аз съм, защо?
- Ееее, Тарабасееее, само нобелова награда за тебе беее...
Трета година чакам пред офиса на комитета за нобеловата награда.
- За кво чакате вие тука?
- Ми за тва, за таковата, за нобеловата награда- викам.
- Ааааа, за нобеловата награда ли сте дошли, ми много хубуу, чакайте. Ние ше пием по ено кафе, вие пийте нещо и ей ся идваме.
Нервните ми окончания станаха като телефонен кабел дебели. Но хубавото е, че научих езици. Ето на един от Киргистан чака вече 7 години пред офиса за неговата нобелова награда. Пратила го леля му. От Албания има едно много симпатично семейство. Отглеждат царевица, имали прасета. Хубави хора. Двама италианци, норвежец, Какума Магади от Нигер ми е приятел. Чака нобелова награда за избелване на волска кожа. Жена му го пратила преди 9 месеца. Бегай - му казала - през 9 страни в десета и без нобелова награда не се връщай. Или поне 50 000 евра да донесеш.
Чакаме.
Учим езици.
Спира ме един от комитета за нобеловите награди онзи ден.
- Ти ли си Тарабас веее...?
- Да аз съм, защо?
- Тарабасееее.....много езици знаеш - ми вика - голема работа си ти. Много свят те знае, имаш връзки, поднаваш само ВИП-ове, ей голема си работа.
Тва на български ми го каза. После ме покани на кафе. Тъжна история. Имал проблеми. Жена му избягала с водопроводчик, взела му сичкото. Само ена пижама и кухненска маса с три крака му оставила. Разплака се чак човека. Ми стана ми мъчно, съжалих го. Услужих му с 10 000 евра, да си стъпи на краката. Каза:
- Щи ги върна, не се безпокой.
Чакам. Моята си нобелова награда и 10 000 евра.
Стискайте ми палци.

Триглавият змей

На края на едно село в една триетажна къща живеел един триглав, пенсиониран змей, който останал само с една глава. Първата глава загубил по време на трудова злополука. Един юнак от ромски произход му я отсякъл доката пазел един меден казан за дестилация на ракия. Втората глава я загубил по една змейка, която работила като пощаджийка в едно съседно село. Третата глава я пазел като очите си. Змеят недовиждал много и ходил с големи диоптри, освен това имал и двустранна гонартроза и се изтървал по малка нужда по малките часове. Общо взето змей му било само името и миналото. Никой не го броял за слива.

Една сутрин се събудил и установил, че не му остава много врем е. Като се върнал назад в спомените си, не се сетил за нещо полезно което да е свършил в досегашния си змейски живот. Дори тоалетната му била все още на двора и по стара традиция се бършел с листа от орех и стари броеве на “7 дни спорт”. Орехът, му казала една зла вещица, съдържа йод и е полезен за щитовидната ти жлеза. Стига се три с тези вестници, ще ти стане задника като този на оловния войник от приказките. Изобщо змеят живеел в една много странна и объркана приказка. Всички юнаци с които се борел на младини за златната ябълка се преселили в други приказки заради разликата в курса на златото там. Ябълките не ги ядели дори червеите вече. За да не остане без работа и за да вземе нормална пенсия, змеят се прехвърлил в друга приказка. Наели го да краде ракия от една трудово производителна кооперация, която вараля незаконно и не плащала акциз. Там загубил първата си глава по невнимание. Както винаги откраднал всичката ракия от кооператорите, но вечера се напил и заспал на едно дърво. Нощес местен ром минавал покрай дървото и решил в тъмното да го отсече тайно и да го ползва за отопление. В калабалъкът ромът резнал едната глава на змея. Изобщо приказката много се объркала. Вместо да пазят честа си и да вършат добри дела, да се женят, да раждат деца и змейове, да ядът и да пият, героите се крадели еден друг и си режели главите.
Преместил се нашият змей в съседна приказка. Искал да покаже на новите си съселяни, че е истински, зъл, безпощаден и кръвопиещ змей, такива каквито раждат само истинските приказки. За негово нещастие още на третия ден се запознал с местната пощаджийка. Намеренията му да се превърне в новия ужас на Готъм Сити си изпарили на момента. Пощаджийката му взела акъла и цялото село го знаело като най-лигавия и мекушав змей в историята. Някой дори го наемали да им води децата ва училище. То злото като тръгне и потича като пролетна река. Така както потекла и уретрата му, след като се запознал по отблизо с пощаджийката. Трипер, казала му неговата стара позната, лошата вещица. Дала му отвара от езичета от славейчета и слепи очи от невестулка. И спри да се бършеш с тези вестници, прекарай си канал, построй си тоалетна у дома.
Остарял нашият змей, а все още посрещал слънцето със “7 дни спорт” в ръце. Стоял той на старото си змейско легло и решил веднъж завинаги да напусне този кошмар. Изкарал си задграничен паспорт и си взел билет за един чартърен полет за далечен остров. На островът според туристическата агенция не живеел нито един ром, никой не пиел ракия и нямало поща. Там живеели само змейове и всички били големи гадове. Опаковал един куфар, взел най-важното и понечил да стане от леглото. Уви! Не могъл да се отлипи. Усещал една жестока тежест, която го дърпала обратно в леглото. Огледал се бавно, опипал се и забелязъл, че както и оловния войник от приказките, неговият задник станал оловен. Заплакал змеят, проклел “7 дни спорт” и всичкото олово които поел от него. Така плакал седем години. На осмата дошла старата му позната, злата вещица и му казала. Аз колко пъти ти казах, да не сереш на двора, прекарай си канализация.

Вакуум

Вакуумът винаги ме е впечатлявал. От малък съм посвещавал часове наред, за да го разучавам. Вакуумът е измислен от НАСА и от СКА /съветска космическа агенция/ по време на студената война. Студената война пък е измислена от основателите на НАСА и СКА. Следиш ли мисълта ми. Навремето имах един съсед, който караше колело "Школник". Беше голям майстор. От развален телевизор и стара перална машина правеше вентилатор, кафеварка и уред за измерване топлината на човешките тела от километри. Бай Кирчо се казваше. Бай Кирчо имаше мечта, а именно да полети в космоса. Беше изготвил подробен чертеж и създаде план как да зарадва космоса със скромното си тяло. Кирето, както му казвахме, имаше и казан за ракия, с който беше решил да полети. Беше го видоизменил до неузнаваемост, имаше си перки, горивна камера, беше го боядисал в бяло и го кръсти на първата си любов - Сийка 64. Бяха се залюбили на един събор. Той имаше 12 прасета за продаване, а тя продаваше свирки, захарни петлета и други такива лакомства на една сергия. Залюбиха се бързо, но тя после изчезна безследно. В съседното село един от едно текесе-се видял как една вечер Сийка била отвлечена от някаква светлина, докато вадела моркови от полето. Викала за помощ, но текезесаря се изплашил и се скрил в един шубрак. Кирето беше много тъжен, но не губеше кураж. Реши да полети в космоса и да търси Сийка. Нормално е, не е тайна, за една жена човек е готов и акъла и живота да си пропелее. Казанът-ракета беше готов за полет. Бяхме се събрали на края на селото, до една горичка и събирахме дърва за ракетата. Според чертежа бяха нужни около 5 кубика дърва за огрев, за да отцепи от земята и да тръгне по следите на Сийка. Аз донесох кибрит. Бай Кирчо беше с бяла риза под жилетка на ромбове. Не че има значение де. Преди да тръгне го прегърнахме и пихме по една ракия. Аз извадих кибрита и се надвесих над дървата, поставени под ракетата. В този миг светнаха прожектори и хора в шинели и с кучета изкочиха от всички страни. Носеха нещо като скафандри, но като плетени на куки, а някои от тях бяха само с фуражки. Наредиха ни на земята и ни четоха нещо. Единият показа значка на която пишеше НАСА-ФБР, друг беше със СКА, КАТ и НМ. Не ни биха, някой да не си помисли нещо. Когато се събудих, бях в някаква учебна зала седнал на един чин заедно със Сотир от съседната улица. Една учителка стоеше до една черна дъска и с тебешир в ръката пишеше и говореше нещо. В началото чувах само думата вакуум....вакуум....вакуум.......
След време, вече на село, както си пийвах ракийка на двора виждам Сийка да слиза от една "Волга", цялата в бяло с голяма шарена капела на главата, рокля до коленете, елегантни обувки...но я познах, беше кирчовата Сийка. От предната врата на волгата слезе един другар с костюм и шлифер и и подаде ръка. Кирчо се беше обесил още преди месеци. А рекетата му онези от НАСА я дадоха на едни цигани. Вакуум...вакуум....вакуум....Спомените почнаха да се връщат бавно. Вакуумът другари, беше кавала учителката, онази с тебешира в ръката, вакумът е много опасен за вас, не бива да влизате в съприкосновение с него. Той е изчадие на Луцифер, ще ви разкъса, ще ви раздели на милиарди части и ще ви погълне.....Не смея да се противя на учителката и на тези от НАСА и СКА. Но видях как отвлечената от извънземни Сийка не беше разкъсана на милиарди частици и как се върна при нас на Земята и как живота и стана друг. Сийка вече не вадеше моркови от полето и не продаваше свирки и захарни петлета по съборите. Тогава разбрах. Вакуумът! Вакуум няма. Гарантирам ви, вакуум няма. Вакуумът, космосът, звездите, слънцето....всичко това е измислено. Небето е едно голямо платно на което се прожектира космос. Слънцето е калорифер, който като по време на режима на тока, ту спира ту идва. Животът се дели на две. Веднъж е животът на тези, които гледат платното с глава нагоре и веднъж е животът на тези, които отвлякоха Сийка и накараха Кирчо да се обеси. А вакуумът е камшик, който шиба с безграничен страх хората и не им дава да си помислят да прескочат платното. Имам един друг съсед - Жоро. И той много чертежи има. Скоро с него установихме, когато човек пие много ракия, забравя за вакуума и му губи страха. Ако покрай вас често виждате хора в пияно, неадекватно състояние, не ги мислете всичките за нехранимайковци. Много от тях са хора на науката, които се борят нелегално с НАСА и КСА. Нещо като една малка наша, родна матрица. А вакуумът няма шанс, сварили сме толкова много ракия със Жоро.....

Албанска кафемелачка

Много ме дразнят хората, които си купуват разни неща по силата на убеждението
Преди години ми звънят на вратата едни много приветливи младежи, културни, усмихнати, с бели ризки и раници на гърба, сресани на път като Кенеди, бог да го прости, беше хубав човек. Спомням си как една от любимити ми лели се беше влюбила в него, именно заради това, че е бил сресан на път. Ама да не се отклонявам. Нищо против момчетата, ама бяха поредните найсет търговци на библии за последната седмица. Викам си, що да ги псувам на леля, то и аз имам толкоз лели, не е приятно да слушаш еротични разкази за леля си. Но да не се отплесвам. Ми поканих ги да влязат. Те така се зарадваха, ко ли си казаха, ай на ше смукнем сега некоя кинта и може момчето да го вкараме в правия път. Седнаха и тамън да си подкарат речите, аз ги изпреварих. Извадих ена стара тетрадка формат А4, в която си пишех посланията, които получавам от космоса. Аз често имам космически видения, дори и контакти, и започнах да им чета. Спрях се на едно нощно послание от годината 1994. Тогава един от ръководителите на малка космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята, ми беше пратил вест, закодирана в програмата на тогаващния "Ефир2". Според него, посланието, "ЕТ Кунчев 62 и приятели" от село Кравай сливенско, смятат да наводнят пазара с дамски чорапогащи, лично производство. Аз тогава се изхранвах покрай една сергия за чорапогащи и долни гащи и тази новина за мен беше като божие видение. Бях накупил стока, инвестирах цялото си състояния в дамски чорапогащи. И при мисълта че може в следващите няколко години да си ги нося сам, заради "ЕТ Кунчев 62 и приятели" и тяхното желание да превземат тази ниша, ме ужаси. Благодарих на ръководителят на малката космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята. Аз имам специален канал за обратка връзка, една малка медна, албанска кафемелачка. Свързахме се и извънземляните ми дадоха подробни напътсвия. Хвала на космоса, така и не се наложи да нося и до днес дамски чорапогащи. Моите приятели, сресаните на път книгопродавци, така и не успяха да се включат в малкия търговски панаир, който спретнах в малкия ми и уютен хол. Само се гледаха един друг и се чудеха как да избягат. Отворих за техен ужас тетрадката формат А4 на нова страница и продължиш да ги информирам за моите космически контакти. Накрая им предложих да им продам няколко копия от тетрадката и то на много изгодна цена. Обясниха, че имат болен приятел, който ги чака на легло и трябва да го посетят много бързо. Обещаха да минат скоро пак. Честно да си призная, външният им вид не подсказваше, че могат да лъжат. Ми не се обадиха повече. И така се спасих от набезите на амбулантните търговци.
Ако някой от вас има проблеми със сресани на път хора, нека да ми пише. Имам няколко останали екземпляра малки медни, албански кафемелачки, ще ви дам и кода за обратна връзка. Преятелите от междузвездната дизелова станция минават често и са много усложливи, нищо че и те са сресани на път. Кенеди, тоя човек ме съмнява нещо. Не съм го слещал лично, но залагам 5 лева, че покрай него е миришело редовно на дизел. Жалко че любимана ми леля не е сред живите, щах да я помоля за съвет.

Кариран костюм

Умирам да си говоря ентелктуално така за ценности и доброта. По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, не знам просто. Друго си е да си умен и ентелктуален и да си дускутираш с начетени хора, да ходиш по семинари. Аз имам братчет, работи в ена оптика. Напрай ми ени очила от рогови рамки, без оптика, така стъкленца курдиса. Много ми отиват. Слагам си ги и ходя с тях на литературни четения. Сядам така на първи, максимум на втори ред, облечен обикновенно с кариран костюм и кърпичка в джебчето. Кръстосвам крака и ръце и гледам умно. Много е приятно! Усещам как младите поетеси се притесняват леко, докато четат стихосбирките си. Определено имам вид на литературен критик. Приятно е да си сред хора на разума. Такива често ги канят на вечеринки с шведски маси след литературните четения. Аз затова и инвестирах в тези очила. Що ядене съм изплюскал по такива събирания. “Вие кой бяхте?”, пита ме един млад ентелктуалец. Викам “и аз така пиша от време на време, като няма какво да ям”. “Аааа вие да не сте еди кой си...?” “Да, да!” - викам. Ама лъжа де. Той и оня беше с кариран костюм. Хапнахме добре, шампанското беше пенливо. Накрая поетесата взе автограф от мен, не аз от нея. Колко пъти вече избих парите за очилата, няма да казвам. Определено не понасям пошлостта и посредствеността. Тва е само за простолюдието. Добре че имам и още един братовчед, който е шивач. Той ми уши костюма с каретата. Беше ми длъжник. Бях му боядисал цялата вила. Аз съм бояджия по професия, имам шести разряд. Много уважавам разговорите за ценности и стойности. Изпълват ме с една приятна топлота и ми дават увереност. Успявам сам да си повярвам, че костюмът и очилата ми ходят.
Да са живи и здрави роднините ми, евала че имам такива и толкова братчеди.
По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, не знам просто.

Салам

Купих си салам,
но отверката ми не реже.
Гладен съм,
а саламът е сам.
Жега е,
40 градуса по Целзий,
топи се една душа.
А моят стомах се свива.
Аз съм естет,
салам с отверка не режа.
Очите ми също са гладни,
искам и тях да нахраня.
Саламът,
не бих го захапал с голи уста.
Прасето живяло във кочина
заслужава да умре достойно
в устата на естет!
Дайте ми нож и вилица!

Брада

Ами ако наистина има живот след живота? Ами ако взема че се преродя отново?! Малко съм неподготвен за тази идея. Надявам се имам още малко време да помисля, кой път бих хванал. Дали ще можем да си избираме новата роля? Дали да заложа на сигурното и познатото или да опитам нещо ново, екстравагантно, опасно, с много екшън? Да се родя ли отново горд българин или да опитам от вкуса на англосаксонския начин на живот? Да бъда ли отново мижитурка с редовна заплата и месечна карта за автотранспорта или да съм хищен бандит с кола без покрив, живеещ по хотели? Дали ще си пусна мустаците и брада на Ричард Чембърлейн или отново няма да посмея в страха си да не ме обвинят за съмнителен седесар с тъмно минало? Ще продължавам ли да си покривам пищялките с тениски и ризки трето качество или че съм напомпен като брат Арни, накичен с марков костюм и вратовръзка с образа на Че? Ще имам ли лозе на края на града или ще посещавам града само по време на избори? От Левски или от ЦСКА ще бъда? Ще задавам ли също толкова много въпроси в другия си живот, както в този, или в следващия ще знам отговорите на повечето? Ще чопля ли семки? Понякога си мисля, че дори един живот идва прекалено много, кво ще правя, ако ме натоварят с втори? Ето на, едно птиче по цял ден фърка и като види семка и я чопли. Седят хората събрани на едно място, наредени в редове като птичета по електрически жици и чоплят семки. Птичето поне може да лети, хората с тези големи задници трудно ще полетим. Ако аз се преродя, птичето ще имали право и то? Ако не, защо? Къде е разликата? Защо след като живота има толкова много въпросителни и неизвести, искаме да имаме още и още. Това сега на какво прилича? То и това последното май беше върпос?!

Трябва ли всъщност да има човек няколко живота, за да изживее живота на живота си както иска? Какво чака човекът да се случи, за да заживее така, както иска? Горд, с брада, с мускули, с кола без покрив, от Левски или от ЦСКА, със скъп костюм, на края на града.

Сенна хрема

Тръся спешно палатка за двама поне. Обещал съм на една позната, може и да я знаете певицата Пинк от Щатите. Онзи ден ми се обади, искала да си купи вила на "Златни пясъци”, вика ако имаш време ще мина да се видим и да ме заведеш, някоя офертичка по морето да видим. Писна ми вика от тая Флорида, от тея Калифорнии и Холивуди. Човек не може на спокойствие да си почине. Аз в момента съм много зает, понеже копая една яма на лозето, септична яма, такова за тоалетна. Викам като кацнеш обади се, ще измислим нещо. Някъде 2 на 2 е ямата, ама ударих на камък. Две кирки счупих до тук. Ената ми е спомен от свако ми. Той пътуваше по корабите и ми я донесе от Америка. Вика там голяма работа е животът. Тва ядене, пиене, живот, да му се насладиш, няма начин. Той потъна с кораба. Леля ми много плака. Две кирки ми бяха останали, ената се счупи.

Не че нещо с Пинк. Просто сме добри познати, уважаваме се така. Колко стана, а то вече 23.15.. Вечер само по ено Халоперидолче си земам. Не че съм нещо буен. Ама с ената кирка, дето ми остана, често се разхождам. Не че нещо. Просто ми е приятно. Така ми се е случвало с хора да излизам. Говоря им, уж така увлекателно. Ако не се изкихам, никой няма да ме забележи. Добре че имам сенна хрема и кихам много. С кирката ми е спокойно. Усещам, че ме разбира. Ако нещо такова, повтарям се и пак излизаме на глава. Сега съм поръчал в Топливо ени дъски, много здрави. Ще покрия ямата и ще сложа ена преградка. Не е културно, сега може да е само лозе, но хигиената е на първо място. Ние с Пинк така се запознахме. Аз работех временно в една тоалетна на касата. Тя беше дошла на почивна на южния плаж вав Варна. Имаше само долари, аз съм много честен, не и зех нищо. И така от дума на дума станахме приятели. Обажда се често. Ква е вика, тая кирка дето си с нея на снимката. Викам дълга история, ко да те занимавам с мойте проблеми. Вчера ходихме на гезме на плажната ивица. Оставих я в храстите на сигурно място. Веднъж ми напрайха забележка за нея. А и хората са темерути, гледат ме накриво като съм с нея. Така не се живее. Особенно зимата, когато не кихам много. Веднъж ми предложиха да се десензибилизирам. Тва срещу таковата, срещу алергии. Я викам в киреча. Като ви гледам кви сте десензибилизирани сички и без да сте с алергии. Като се връщам от разходка я зимам от храстите и се прибирам с нея. Потъна човекът с кораба и само тя ми остана спомен от него. Не че нещо.

Запек

Колкото по-модерен и електронен става животът, толкова по-ясно става колко е близо човекът до савършенният идиотизъм. Ако преди 500 години са били нужни месеци, за да се долети новината за раждането на един идиот, сега са нужни мигове, за да блесне човек с наличния сикретенизъм.

Болница. По дефиниция е място с повишена концентрация на болни хора, казано по-най серсемския начин. Хората влизат в Спешно с липсващи 2-3 пръста, паднали от високо, с един или повече липсващи крайници, кървящи телесни дупки, задушаващи се гърла, гърчещи се в кислороден глад сърца, крещят в нужда от свежа кръв.

Тя. Млада жена, с искрящи, на вид любопитни и готови да погълнат света големи очи. Добър ден! Как сме, какво ви води насам? Мерси, добре! Запек. Моля?! Запек. Очите стават още по-големи и аха да изкочат от орбитите си. Катчели да покажат, колко голям е този запек. От кога така, от кога не сте срали. Мииии, от снощи!

Ядене и сране. Това преплитане, тази симбиоза между светлата и тъмната страна на силата стои в основата на живота на модерния, съвременен човек. Раждане, прохождане, училище, работа, пенсия. От сутрин до вечер ядене и сране. И когато идващото по часовник лайно закъснее повече, от колкото влака София-Варна си позволи да закъснее, тогава основната философия, концепцията на живота се срива. Къде ми е лайното?! Това е основният въпрос, вълнуващ човека, най-висшето, познато до сега същество във вселената. Къде ми е лайното? Настъпва леко объркване и човек не знае как да продължи живота си. Дотам е объркан, че е способен да заяви, да изкрещи на цялото човечество, че го няма лайното му. А така го чакаше. Спомням си как като дете чаках с нетърпение Дядо Мраз да ми донесе “Конструктор Мусала 8”. Очите ми излизаха от орбитите си, когато видях как Дядо Мраз извади пакета с конструктура от чувала си. Ако знаех, че като порасна, очите ми ще излизат от орбитите си, когато мисля за лайното си, нямаше да порасна. Щях да си остана инфантилен конструктор на “Конструктор Мусала 8”.

Задушаващото се гърло и гърчещото се в кислороден глад сърце, крещящо за кислород се задушават в купчина недошли лайна. Защо му е на човек изобщо да има сърце? Къде ми е лайното?!