Албанска кафемелачка

Много ме дразнят хората, които си купуват разни неща по силата на убеждението
Преди години ми звънят на вратата едни много приветливи младежи, културни, усмихнати, с бели ризки и раници на гърба, сресани на път като Кенеди, бог да го прости, беше хубав човек. Спомням си как една от любимити ми лели се беше влюбила в него, именно заради това, че е бил сресан на път. Ама да не се отклонявам. Нищо против момчетата, ама бяха поредните найсет търговци на библии за последната седмица. Викам си, що да ги псувам на леля, то и аз имам толкоз лели, не е приятно да слушаш еротични разкази за леля си. Но да не се отплесвам. Ми поканих ги да влязат. Те така се зарадваха, ко ли си казаха, ай на ше смукнем сега некоя кинта и може момчето да го вкараме в правия път. Седнаха и тамън да си подкарат речите, аз ги изпреварих. Извадих ена стара тетрадка формат А4, в която си пишех посланията, които получавам от космоса. Аз често имам космически видения, дори и контакти, и започнах да им чета. Спрях се на едно нощно послание от годината 1994. Тогава един от ръководителите на малка космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята, ми беше пратил вест, закодирана в програмата на тогаващния "Ефир2". Според него, посланието, "ЕТ Кунчев 62 и приятели" от село Кравай сливенско, смятат да наводнят пазара с дамски чорапогащи, лично производство. Аз тогава се изхранвах покрай една сергия за чорапогащи и долни гащи и тази новина за мен беше като божие видение. Бях накупил стока, инвестирах цялото си състояния в дамски чорапогащи. И при мисълта че може в следващите няколко години да си ги нося сам, заради "ЕТ Кунчев 62 и приятели" и тяхното желание да превземат тази ниша, ме ужаси. Благодарих на ръководителят на малката космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята. Аз имам специален канал за обратка връзка, една малка медна, албанска кафемелачка. Свързахме се и езвънземляните ми дадоха подробни напътсвия. Хвала на космоса, така и не се наложи да нося и до днес дамски чорапогащи. Моите приятели, сресаните на път книгопродавци, така и не успяха да се включат в малкия търговски панаир, който спретнах в малкия ми и уютен хол. Само се гледаха един друг и се чудеха как да избягат. Отворих за техен ужас тетрадката формат А4 на нова страница и продължиш да ги информирам за моите космически контакти. Накрая им предложих да им продам няколко копия от тетрадката и то на много изгодна цена. Обясниха, че имат болен приятел, който ги чака на легло и трябва да го посетят много бързо. Обещаха да минат скоро пак. Честно да си призная, външният им вид не подсказваше, че могат да лъжат. Ми не се обадиха повече. И така се спасих от набезите на амбулантните търговци.
Ако някой от вас има проблеми със сресани на път хора, нека да ми пише. Имам няколко останали екземпляра малки медни, албански кафемелачка, ще ви дам и кода за обратна връзка. Преятелите от междузвездната дизелова станция минават често и са много усложливи, нищо че и те са сресани на път. Кенеди, тоя човек ме съмнява нещо. Не съм го слещал лично, но залагам 5 лева, че покрай него е миришело редовно на дизел. Жалко че любимана ми леля не е сред живите, щах да я помоля за съвет.

Кариран костюм

Умирам да си говоря ентелктуално така за ценности и доброта. По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, не знам просто. Друго си е да си умен и ентелктуален и да си дускутираш с начетени хора, да ходиш по семинари. Аз имам братчет, работи в ена оптика. Напрай ми ени очила от рогови рамки, без оптика, така стъкленца курдиса. Много ми отиват. Слагам си ги и ходя с тях на литературни четения. Сядам така на първи, максимум на втори ред, облечен обикновенно с кариран костюм и кърпичка в джебчето. Кръстосвам крака и ръце и гледам умно. Много е приятно! Усещам как младите поетеси се притесняват леко, докато четат стихосбирките си. Определено имам вид на литературен критик. Приятно е да си сред хора на разума. Такива често ги канят на вечеринки със шведски маси след литературните четения. Аз затова и инвестирах в тези очила. Що ядене съм изплюскал по такива събирания. “Вие кой бяхте?”, пита ме един млад ентелктуалец. Викам “и аз така пиша от време на време, като няма какво да ям”. “Аааа вие да не сте еди кой си...?” “Да, да!” - викам. Ама лъжа де. Той и оня беше с кариран костюм. Хапнахме добре, шампанското беше пенливо. Накрая поетесата взе автограф от мен, не аз от нея. Колко пъти вече избих парите за очилата, няма да казвам. Определено не понасям пошлостта и посредствеността. Тва е само за простолюдието. Добре че имам и още един братовчед, който е шивач. Той ми уши костюма с каретата. Беше ми длъжник. Бях му боядисал цялата вила. Аз съм бояджия по професия, имам шести разряд. Много уважавам разговорите за ценности и стойности. Изпълват ме с една приятна топлота и ми дават увереност. Успявам сам да си повярвам, че костюмът и очилата ми ходят.
Да са живи и здрави роднините ми, евала че имам такива и толкова братчеди.
По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, незнам просто.

Салам

Купих си салам,
но отверката ми не реже.
Гладен съм,
а саламът е сам.
Жега е,
40 градуса по Целзий,
топи се една душа.
а моят стомах се свива.
Аз съм естет,
салам с отверка не режа.
Очите ми също са гладни,
искам и тях да нахраня.
Саламът,
не бих го захапал с голи уста.
Прасето живяло във кочина
заслужава да умре достойно
в устата на естет!
Дайте ми нож и вилица!

Брада

Ами ако наистина има живот след живота? Ами ако взема че се преродя отново?! Малко съм неподготвен за тази идея. Надявам се имам още малко време да помисля, кой път бих хванал. Дали ще можем да си избираме новата роля? Дали да заложа на сигурното и познатото или да опитам нещо ново, екстравагантно, опасно, с много екшън? Да се родя ли отново горд българин или да опитам от вкуса на англосаксонския начин на живот? Да бъда ли отново мижитурка с редовна заплата и месечна карта за автотранспорта или да съм хищен бандит с кола без покрив, живеещ по хотели? Дали ще си пусна мустаците и брада на Ричард Чембърлейн или отново няма да посмея в страха си да не ме обвинят за съмнителен седесар с тъмно минало? Ще продължавам ли да си покривам пищялките с тениски и ризки трето качество или че съм напомпен като брат Арни, накичен с марков костюм и вратовръзка с образа на Че? Ще имам ли лозе на края на града или ще посещавам града само по време на избори? От Левски или от ЦСКА ще бъда? Ще задавам ли също толкова много въпроси в другия си живот, както в този, или в следващия ще знам отговорите на повечето? Ще чопля ли семки? Понякога си мисля, че дори един живот идва прекалено много, кво ще правя, ако ме натоварят с втори? Ето на, едно птиче по цял ден фърка и като види семка и я чопли. Седят хората събрани на едно място, наредени в редове като птичета по електрически жици и чоплят семки. Птичето поне може да лети, хората с тези големи задници трудно ще полетим. Ако аз се преродя, птичето ще имали право и то? Ако не, защо? Къде е разликата? Защо след като живота има толкова много въпросителни и неизвести, искаме да имаме още и още. Това сега на какво прилича? То и това последното май беше върпос?!

Трябва ли всъщност да има човек няколко живота, за да изживее живота на живота си както иска? Какво чака човекът да се случи, за да заживее така, както иска? Горд, с брада, с мускули, с кола без покрив, от Левски или от ЦСКА, със скъп костюм, на края на града.

Сенна хрема

Тръся спешно палатка за двама поне. Обещал съм на една позната, може и да я знаете певицата Пинк от Щатите. Онзи ден ми се обади, искала да си купи вила на "Златни пясъци”, вика ако имаш време ще мина да се видим и да ме заведеш, някоя офертичка по морето да видим. Писна ми вика от тая Флорида, от тея Калифорнии и Холивуди. Човек не може на спокойствие да си почине. Аз в момента съм много зает, понеже копая една яма на лозето, септична яма, такова за тоалетна. Викам като кацнеш обади се, ще измислим нещо. Някъде 2 на 2 е ямата, ама ударих на камък. Две кирки счупих до тук. Ената ми е спомен от свако ми. Той пътуваше по корабите и ми я донесе от Америка. Вика там голяма работа е живота. Тва ядене, пиене, живот, да му се насладиш, няма начин. Той потъна с кораба. Леля ми много плака. Две кирки ми бяха останали, ената се счупи.

Не че нещо с Пинк. Просто сме добри познати, уважаваме се така. Колко стана, а то вече 23.15.. Вечер само по ено Халоперидолче си земам. Не че съм нещо буен. Ама с ената кирка, дето ми остана, често се разхождам. Не че нещо. Просто ми е приятно. Така ми се е случвало с хора да излизам. Говоря им, уж така увлекателно. Ако не се изкихам, никой няма да ме забележи. Добре че имам сенна хрема и кихам много. С кирката ми е спокойно. Усещам, че ме разбира. Ако нещо такова, повтарям се и пак излизаме на глава. Сега съм поръчал в Топливо ени дъски, много здрави. Ще покрия ямата и ще сложа ена преградка. Не е културно, сега може да е само лозе, но хигиената е на първо място. Ние с Пинк така се запознахме. Аз работех временно в една тоалетна на касата. Тя беше дошла на почивна на южния плаж вав Варна. Имаше само долари, аз съм много честен, не и зех нищо. И така от дума на дума станахме приятели. Обажда се често. Ква е вика, тая кирка дето си с нея на снимката. Викам дълга история, ко да те занимавам с мойте проблеми. Вчера ходихме на гезме на плажната ивица. Оставих я в храстите на сигурно място. Веднъж ми напрайха забележка за нея. А и хората са темерути, гледат ме накриво като съм с нея. Така не се живее. Особенно зимата, когато не кихам много. Веднъж ми предложиха да се десензибилизирам. Тва срещу таковата, срещу алергии. Я викам в киреча. Като ви гледам кви сте десензибилизирани сички и без да сте с алергии. Като се връщам от разходка я зимам от храстите и се прибирам с нея. Потъна човека с кораба и само тя ми остана спомен от него. Не че нещо.

Запек

Колкото по-модерен и електронен става животът, толкова по-ясно става колко е близо човекът до савършенният идиотизъм. Ако преди 500 години са били нужни месеци, за да се долети новината за раждането на един идиот, сега са нужни мигове, за да блесне човек с наличния сикретенизъм.

Болница. По дефиниция е място с повишена концентрация на болни хора, казано по-най серсемския начин. Хората влизат в Спешно с липсващи 2-3 пръста, паднали от високо, с един или повече липсващи крайници, кървящи телесни дупки, задушаващи се гърла, гърчещи се в кислороден глад сърца, крещят в нужда от свежа кръв.

Тя. Млада жена, с искрящи, на вид любопитни и готови да погълнат света големи очи. Добър ден! Как сме, какво ви води насам? Мерси, добре! Запек. Моля?! Запек. Очите стават още по-големи и аха да изкочат от орбитите си. Катчели да покажат, колко голям е този запек. От кога така, от кога не сте срали. Мииии, от снощи!

Ядене и сране. Това преплитане, тази симбиоза между светлата и тъмната страна на силата стои в основата на живота на модерния, съвременен човек. Раждане, прохождане, училище, работа, пенсия. От сутрин до вечер ядене и сране. И когато идващото по часовник лайно закъснее повече, от колкото влака София-Варна си позволи да закъснее, тогава основната философия, концепцията на живота се срива. Къде ми е лайното?! Това е основният въпрос, вълнуващ човека, най-висшето, познато до сега същество във вселената. Къде ми е лайното? Настъпва леко объркване и човек не знае как да продължи живота си. Дотам е объркан, че е способен да заяви, да изкрещи на цялото човечество, че го няма лайното му. А така го чакаше. Спомням си как като дете чаках с нетърпение Дядо Мраз да ми донесе “Конструктор Мусала 8”. Очите ми излизаха от орбитите си, когато видях как Дядо Мраз извади пакета с конструктура от чувала си. Ако знаех, че като порасна, очите ми ще излизат от орбитите си, когато мисля за лайното си, нямаше да порасна. Щях да си остана инфантилен конструктор на “Конструктор Мусала 8”.

Задушаващото се гърло и гърчещото се в кислороден глад сърце, крещящо за кислород се задушават в купчина недошли лайна. Защо му е на човек изобщо да има сърце? Къде ми е лайното?!

От Каменар до Алфа Кентавър

Вдъхнових се от една годишнина свързана с космонавтиката и се размечтах. Вече летим. Свободно и евтино. Космосът е наш . Фирма ТрансТриумф обслужда не само линията ЖП-Гара – Кв. Виница, но и една дневна и една нощна линия до Алфа Кентавър. За нула време човекът може да достигне всяка точка от вселената. Милиарди планети, необитаеми, с отлични условия на живот ни чакат.

Да си направим една наша българска планета. Да сбъднем мечтата на всеки соц милиционер, да има глобус на България. Оле! Дайте да си подредим сега планетата. Колко да е голяма, колко вода и суша да има? Калко континента? София отделен континент ли ще е? С кои планети да си граничим в една слънчева система? Турция ще бъде ли в нашата система? Аз предлагам да имаме 3 луни – САЩ, Русия и Иран. Ще емигрираме за нула време до едната Луна, от другата ще черпим нефт, в третата ще заточаваме провинили се кадри.

Тука излиза обаче един проблем. Ако България е одтелна планета, ще има ли селяни? То ще има де, ама къде ще ги денем? Все пак човек който който пресича вселената за нула време би трябвало да се води за космополит, или? Тва е проблем. Каменарци и тея от Виница с какъв статут ще са? Космополит, космополит, ама хора които колят прасе на улицата пред кметството май ще ги оставим на Земята или ще ги пратим временно на третата ни Луна.

Ей такива неща си мисля, докато ям ена мазна пилешка трътка!

Малката принцеса

В едно царство, нa майна си Райна, царувал един застарял мъж. Имал той три дъщери. Най-голямата тежала 120 кила. С мъки успял да я шитне на един фетишист за жена. Втарата била много пъпчива. След сумати къндърми я омъжил за един кожен доктор от царството, да си прави експерименти с нея. Тратата дъщеря била безумно красива, но понеже като малка паднала на главата си от едно скеле, била глупаво създание. Нея никой не я искал. За да не го излага и купил една стара кръчма в края на царството, в която се събилали само шматки и всякаква друга гмеч. Там тя била царица, макар и на царство от 120 метра квадратни.
Eдин ден след лов за диви глигани царят и свитата му посетили гнусната кръчма. По масите се въргаляли пияни отрепки, полуголи руспии сновели от маса на маса, а царската щерка обикаляла с малка шибалка в ръка, трепела мухита по прозорците и нареждала.
- Не повръщайте под масите, ползвайте тоалетната, не се пипайте по слабините, изяж си супата бе кретен, не си бъркай в носа плашиш ми клиентелата, прибири ги тея цици яд ме е да ги гледам......

Баща и стоейки на прага на кръчмата се прекръстил, метнал се на коня и хукнал дим да го няма. Пропускал като бесен и си повтарял:
- Да са иба у царя.

Младият рибар

Имало едно време един млад рибар. Той бил по-скоро млад отколкото рибар. Това му било първото излизане в морето. Станал рано още по тъмно, нахлузил си една моряшка фланелка (така бил гледал от филмите), изпушил няколко арди без филтър и се качил в лодката. Почнал да гребе в посокa хоризонта, но се сетил, че си е забравил рибарските такъми на брега. Нали ви казах, той бил по-скоро млад отколкото рибар. Освен това бил и доста мързелив и не му се искало да се връща, а продължил да гребе.
Когато разстояниятa до брега и хоризонта се изравнили спрял. Извадил от торбата си недоядена виенска кифла и я надробил във водата около лодката и зачакал. Минали няколко часа, но така и не се появила риба. И тъкмо да си тръгне от водата се подала една едра черноморска скумрия и му заговорила с човешки глас:
- Мараба пич и мерси за кифлата! Все бях виждала рибари, ама ти си феномен. Ловиш риба с виенски кифли. Понеже ме зарадва днес, имаш право на три желаня, които ще ти изпълня.

Рибарят макар и млад бил виждал какво ли не, но такова едно явление говоряща скумрия му било непознато. Дори когато на концерт на Лепа Брена звездата го цункала по бузката, не се бил толкова втрещил. А на всичкото отгоре и страдал от години от хронична обструктивна белодробна болест и в момента имал и остър бронхит, та въпреки че искал, не могъл и дума да обели. А скумрията това и чакала. Огледала го от глaвата до петите и видяла, че такъв балък трудно ще срещтне втори път. Усмихнала се свежо и го попитала:
- Пич, от къде си купи моряшката тениска, много е готина. Навремето гледах един филм с Жан Пол Белмондо приличаш ми много на него. А той бронхитът хроничният си е сериозно заболяване, не е шега работа. Трябва да спра с тея цигари - си помислил младият рибар и продължил да мълчи. Само се усмихвал леко под мустак.
- Искаш ли да ме водиш на кръчмата на първа буна - политала скумрията - Има прясна цаца и оранжада.
Рибарят макар и млад разбра, че с риболова е до тук. А и имал право на три желания, защо му е да кисне по цел ден виенски кифли в морето. Кимнал с глава в знак на съгласие и приел поканата на скумрията. С прилив на сили, макар и онемял от хроничния бронхит, загребал в обратна посока. Хоризонта се отдалечавал все повече, а скумрията весело подскачала около лодката и следвала рибаря.
Седнали на маса близо до водата. Рибарят говорел тихо и вдъхновенo за морето, за хоризонта и за залеза, а скумрията в това време си поръчвала вече трета порция цаца с оранжада. Така я карали няколко години. Оказало се, че не само младият рибар е болнав. Скумрията имала лека форма на старческа деменция, въпреки младоста си и без да иска забравила за трите желания на рибаря. Дори напротив, оказало се че тя има желания и то не три а цяла дузина. А бронхитът се влошавал и рибарят дума не продумвал. Само леко се усмихвал. И гребял той всеки ден от брега до хоризонта, киснел виенски кифли в морето и чакал да хване нещо. Скумрията през това време съвсем затлъстяла, то това ядене, тая цаца с оранжада ебава яко фирурата.
Един ден прочел младият рибар в местната преса за появата на ново лекарство против хроничен бронхит. Закупил си го и започнал с лечението. Бронхитът минал като по чудо и рибарят си възвърнал отново гласа. Първото нещо което казал било - Да еба вашта мама и комунисти...Псувал така седем часа и седемнайсет минути без да се повтаря, като подкарвал всички наред по хронологишен ред и накрая завършил със скумрията.
Заварил я както всеки ден на кръчмата на първа буна, хапваща цаца с оранжада. Качил я в лодката, загребал в посока хоризонта и когато брегът се скрил, хвърлил тлъстата и разплута скумрия в морето. А тя била толкова тлъта и тежка, че потънала веднагически и се скрила от погледа му. Рибарят си извадил една виенска кифла от торбата, изял я и потеглил обратно.
Когато стигнал до брега разпарчетосал лодката, запалил огън с нея и три дни ял пил и се грял на него. Вече не псувал, а само се усмихвал. От бирата било това, защото много бил пил. И повече никога не ходил за риба. Винаги когато му се дояждало прескачал до рибната борса. Хем не била скапа рибата, хем нямало нужда да се лашка по цял ден в морето и да го храни с виенски кифли. А и борсата работела денонощно.

Забравих да спонема в началото, че младият рибар бил шеф на частна борса за чорапи и дамски чорапогащи. Риболовът му бил просто хоби. Бил.