Номадът и триетажната му къща

Ученикът попитал учителя си, какво е ирония на съдбата.

- Ирония на съдбата е, номад да спечели триетажна къща от лотарията или домошар да получи на рожденния си ден кон за  подарък. И в двата варианта съдбата  сее и жъне нещастие, въпреки наличието на сухи пачки, които по  принцип са единица мярка за щастие от много години насам.

Преди повече от 1300 години по нашите земи не е имало държавна лотариая или институции, които да раздават безвъзмездно имоти или коне. Въпреки това едно племе от номади е решило да остане по тези земи и да си построи къщи, а конете с които са дошли хората са останали вързани в дворовете им, готови и оседлани за път. 1300 години Земата си задава въпросът защо? 1300 години хората заварени по тези земи от номадите, са останали с поводи на коне в ръцете си, подарени им от номадите, без те да имат рожден ден. Ако Творецът един ден слезе на земята и за личния си тълковен речник търси определение за “ирония на съдбата”, тази кратка история за съжителството между народа на номадите и този на домошарите ще му послужи идеално за пример.

Дружбата между народите, по принцип, и между тези на номадите и домошарите в нашия случай е нещо много хубаво. Та нали всички за това се борим. Да живеем заедно и да се обичаме, прегръщаме и уважаваме до гроб.  Но понякога тези задружни съжителства водят и до недоразуминия, а в крайни случаи и до нещастни случаи с елементи на изселване. Например човек реши да се помоли на бог. На кой обаче? Номадът си има свои богове, домошарят си има неговите. За да се реши проблемът е нужен меч, сеч и баир за да се търкалят глави. По тези земи имало много баири, проблемът бил решен. След верме се появява друг проблем. И пак така, къде с меч и сеч, къде с думи и агитация, решавала се всяка проблемация. Но винаги оставал в устите един непреятен вкус на нерешен проблем. Зад всако решение се криел поне по един компромис, който бил поне толкова голям, колкото разликата от живота на кон и този в триетажна къща. А съдбата много се шегувала, имайки предвид, че дала коня на домошара, а къщата на номада. 1300 години Земата си задава въпросът защо?

За да не си задава същите въпроси още 1300 години домошарът започнал да участва в държавната лотария с надеждата да си върне триетажната къща и да заживее щастливо. Искал живот без ирония. Искал и братята му номади, най-после след 1300 години да се научат да не пикаят от коня, респективно от къщата си, а да слязат на зематя и да се научат да живеят като хора. За да убеди номадът, домошарят написал ръководството “Как да си построя тоалетна в къщата”. И тъкмо да го връчи, видял как номадът беси кучета, за да спаси от болести домаштните си животни. А те горките в това време умирали. Или номадът бесил прекалено малко кучета, или просто бесенето на кучета не помагало при лечението на болести по животните. Но за да се научи на това е нужно все още ползването на меч и сеч. Баири бол.

Ирония на съдбата е, домошар да открадне кон от номад и да избяга далеко от него. И понеже съдбата днешни дни си играе често с иронията, Земята става свидетел на едно номадско изселване на домошарите, които бягали от истинските номади. Те пък живеели в триетажните къщи на домошарите и продължавали да бесят кучата, за да живеят добре.

Пожелаваме им добър живот и дано си построят поне още един етаж и да им се народят много кучета. Определено ще са им нужни.

Героите на антигероите.....Вчера умря

Зад девет планини в десета, след девед реки на десета живее един народ които е стар колкото и Земята. Хората там боготворят боговете, издигат им паметници, а когато не им стигат си измислят нови. Преди много, много години, когато били още шепа хора имали едни бог, за когото жертвали всичко. Според легендата, хората от този народ вярвали, че техния бог заслужава само най-доброто и най-добрите до себе си. Затова всеки път когато сред този народ се появявал човек различен от другите, те го пращали при своя бог. Избирали дърво със здрави клони, опъвали въже и обесвали различния от тях.

 Заради бесилките по дърветата с годините народът се стопил и бил притопен. И въпреки това оцелял. Колкото и лош да бил поробителят му, по дърветата вече нямало много бесилки. Не останали достойни хора за бесене. Животът си течял, времето се трупало, хората били като приспани от лоша магосница. Вече не раждали различни, за жалост нямало кого да обесят. Но един ден се родил той - Вакил Плевски. Никой не подозирал, че малкото момче един ден ще стане герой, затова може би и се превърнал в такъв. С годините Вакил станал голям мъж, изучил се и виждайки мъката на народа си искал да му помогне, да го освободи от робството му. За крако време се разчуло в цялата земя за новият герой. Вакил бил в устата на всеки малък човек. Хората отваряли очите си и дори поглеждали нагоре. Имало надежда. Природата също се събудила, земята и дърветата се разлистили. Клоните им се налели със сила, толкова колкото да издържат тежестта на един труп. Дори и природата не могла да заличи раната в съзнието на хората по тези земи. Вакил бил прекалено различен и един ден увиснал на въжето, изплетено специално за него. Така хората за пореден път изпратили най-достойния си човек при боговете, с надеждата боговете да им върнат услугата и да им дарят един ден по-хубав живот. Никой от хората не предпогагал, че достойният живот може да е реален и без помощта на боговете. С надеждата да вкусят от живота, хората отнемали постоянно живот и с него хранели боговете, а и страха си от бъдещето. Хората били прокълнати да раждат герои, да ги почитат, да ги бесят, но никога да не вършат геройства.

Така живеели много, много години в мръсотия, мизерия и богопоклонство. Вакил е и до днес в устите на хората по тези земи. Хората честват раждането и обесването му, слагат цветя на гроба му, геройските му дела знае дори всяко малко дете. Но никой от поклонниците не смее да последва геройствата му. Хората отказват дори да подържат бита си, дори не се сещат да си измият тоалетните. А как само обичат героите си! Ах как само ги почитат! В началото на пролетта не остава дори едно еденствено неоткъснато цвете, всички са отскубнати и положени пред гробовете на великите.

Историята тежи, историята пречи на разсъдъка, историята е отрова. Хората с минало се гърчат в настоящето и нямат бъдеще. Ако видите дърво, отсечете му клоните, ако видите въже, нарежете го. Ако имате “История” в библиотеката си, изгорете я. Искате да живеете добре, погледнете напред. Пикайте върху миналото си. Погребете Вакил веднъж завинаги и го забравете. Вакил е достоен, оставете го да служи на боговете, а вие направете нещо от живота си.

Днес.
Утре.

Вчера умря.

Джорджо Армани на плажа в квартал “Аспарухово”...или вече не ми е мъчно за село

Снимка: http://www.dnevnik.bg/

Стара комунистическа сграда в стил социалистически реализъм приютила селско кметство. До входа на кметството нов банков апарат вграден в стената. Няколко стълби, малко плочки, тук таме дръвче и тревица. Нищо което да впечатли с нещо. Ако не беше феноменалният циганин, стоящ пред банкомата, теглещ пари. До него вързаният му с дълго въже за едно дърво кон. Двадесет и първи век. Потникът по раменете на циганинът синее, така както синее изгорялата му на слънце кожа. Дали човекът с потника знае кога и къде живее. Дали конят е истински или е стереопоров макет от лунапарка. Дали аз си тръгнах от това село прекалено рано.....Може би това е постановка, а може би целият живот е постановка.

За хората, за които животът е повече от един кон, тази гледка е ужасна и срамна. За хората ставащи всеки ден в 6 часа за работа този живот стил “дивият запад” е неразбираем. Човекът със синият потник е гнойната пъпка на челото им, която често се опитват да изтискат и да скрият в къс тоалетна хартия. Но понякого човек сам не подозира, как така съвсем небрежно и постепенно може сам да се превърне в гнойна пъпка, която някой ще изстиска от челото си.

Къде е разликата между един до болка черен циганин, със син потник ,и кон на повод в ръката, и един костюмиран брокер на недвижимо имущество, напарфюмиран със серията "Adventure" на "Davodoff" примерно? Трябва ли да търсим разликата в потника и костюма на Джорджо Армани, в облаците аромати, атакуващи олфакторните ни нервни окончания в носа или разликата е другаде. А дали има изобщо разлика? Не е ли стилът на "Армани" и ароматът на "Давидов" едно перфектно алиби за една перфектна бледолика цигания? Не е ли циганинът перфектната индулгенция за един напълно мизерен и свински живот, животът на бледоликите брокери на недвижимо имущество, напарфюмирани със серията "Adventure" на "Davodoff".

За огромно мое съжаление трябва да си призная, че не съм циганин. Да си гнойна пъпка на нечие чело, е жалко съществуване. Но да си човек с костюм, с образование, с диплома, с работа, с кола, с аромат на "Adventure" на "Davodoff" и въпреки това да си гнойна пъпка на нечие чело е повече от жалко съществуване. След като тегли човек една черта и постави от двете страни на дробта един циганин и един горд българин, човек ще види след равенството само една гола претенция за достоен живот. Гола претенция!

Българинът е със хилядолетна история, богата култура, свръх интелигентност, невероятно гостоприемство, отворен за света, комуникативен, чистоплътен, с добър вкус и аромат на приключения. Така пише в пътеводителите, с които посрещаме чужди хора у нас. И хората идващи с усмивка очакват още на границата да ги посрещне някой като Индиана Джоунс, напръскан с "Adventure" на "Davodoff" и да ги поведе към приключения. Индиана Джоунс го няма на границата. На границата го няма и черният циганин със синия потник. На границата има безброй кучета, които въпреки липсата на граница за тях, отказват категорично да преминат от другата и страна. Формата на живот куче, подържаща живота си с мизерията на хората, няма как доброволно да мине границата. От другата страна намя как да оцелее.

С костюм на "Джорджо Армани" и с аромат на приключения, българинът пикае и плюе през терасата си, изхвърля си торбите боклук през нея, паркирва си колата в единствените 5 квадратни метра трева пред мизерния си блок, троши автобусите в които пътува, никога не си мие колата, отказва категорично да се запознае със светофара, никога не си плаща задърженията към държавата, краде тоалетна хартия, части от стругове или просто химикалки от работата си, ходи на ортопед без да си е мил две седмици краката, за проктолог няма да споменавам, бие жена си, вари си сам алкохол или праща децата си да му купуват.....и се присмива на черен циганин със син потник, който тегли пари от банкомат, докато конят му го чака, вързан на близкото дърво.

Черен циганин със син потник и горд българин от двете страни на дробта. А след равенството една гола претенция за достоен живот. С костюми на Джорджо Армани и аромат "Adventure" на "Davodoff", стоят едни българи и чоплят семки на брега на любимото си Черно море в квартал “Аспарухово” и обсъждат великата си история. И не подозират, как всеки момент някой ще ги избърше с къс тоалетна хартия от челото си.

...вече не ми е мъчно за село.

Орех

На полето, сред зреещото жито, под голям и самотен орех, привечер по ракиено време се родил Той. Баща му лежал полумъртъв, опиянен от собственоръчно варената от него ракия. А майка му беряла душа под ореха и без да е кусвала и капка от бащината ракия. Баща му разбрал след два дни ,че му се е родило дете. Толкова била силна тази ракия. Бащата се гордеел с две неща в живота си - ракията и сина си. Майка му нямала време нито да се гордее, нито да се замисля много над живота. От раждане на деца и брулене на орехи не и оставало нищо друго. Дотолкова се била отчуждила от живота, че дори не познавала вкуса и силата на ракията. А била машина за живот. Някой ще каже – тъжно. Но дали?!

Така растял Той, малкият човек. Под орехови дървета, тенекиени казани, далеко от живота и някък съвсем в епицентъра му. Ръцете му били нежни. Рядко брулел орехи, за разлика от многото си братя и сестри. Докато те клатели дървото и хвърляли пръчи по орехите, Той стоял високо в клоните му и гледал до късна вечер нагоре. Търсел звездите. Искал да разбере какво има след тях. Много често се питал дали на другите звезди има хора. Чудел се дали на другите звезди хората или тези които живеят там ядът орехи. Пият ли ракия? Дали и те като хората на Земята дават постоянно живот, а не знаят в крайна сметка какво да правят със собствения си живот дори?! Дали и те понякога се катерят високо на техните дървета и гледат далечните звезди? Дали и те се питат? Толкова често си задавал въпроси, че главата му се надувала и го боляла, почеве от колкото главата на постоянно пияния му баща.

Така растял и от година на година ставал по-голям, а орехът все по-малък за него. И решил един ден да избяга. От ореха, от ракията, от майка си и от баща си. Обаче забелязъл, че започнали да му растат косми в носа, в ушите, под мишниците, по цялото тяло, дори и на гърба му. Колкото повече косми се появавали, по често му се искало да слиза за малко от дървото и да седне при семейството си. Понякога забравял и за звездите. Един ден видял нея. Тя живеела наблизо със семейството си, под един друг орех. През времето през което не брулела орехи, се разхождала из полето и идвала при него. Сядала под дървото и не казвала нищо. От време на време поглеждала нагоре и му се усмихвала. После си тръгвала така незабелязано, както и идвала. В началото Той не я забелязвал, а си гледал звездите и кроял планове как да полети и да ги достигне. Но с времето започвал да я забелязва все по-често. Положението съвсем се влошило, откакто тялото му се покрило с косми. Бил за разлика от околните си изключително умен и разбирал живота инстинктивно. Усещал се като Анекен Скайуокър, който стоял на пътя между тъмната и светлата сила. В един момент му се искало бъдейки в епицентъра на живота да стане негов производител, но в друг момент искал да полети и да забрави за това отвратително място.

Вече знаел как да полети, имал и посока, знаел къде отива и най-вече от какво си отива. Но космите му пречели да разсъждава. Мозъкът му отказвал да работи, когато Тя стояла под ореха и му се усмихвала. На момента забравял за звездите и мечтите си. Слизал при нея и двама се скривали сред житото. Така ден след ден, бъдейки в епицентъра на живота, Той го произвеждал и не се замислял за него. С годините Той ставал все по-нисък, а орехът все по-висок. Все по-рядко се качвал на него и мечтаел за звездите. А Тя така се усмихвала, че Той един ден взел една пръчка и почнал да я хвърля по-орехите. Понякога се сещал за мечтата си и му ставало тъжно. Времето си минавало, а мъката все повече го задушавала. Един ден не издържал, отворил едно шише ракия и се размазал с нея. Ден след ден. Тя се усмихвала, а Той се размазвал. И брулели по цял ден орехи. Два дни след като се родил първия му син изтрезнял. Бил едничката му гордост заедно с чудната ракия която варял. Синът му растял и колкото по-голям ставал, все по-често се опитвал да се покатери на ореха. А Той вече остарявал, космите започвали да побеляват и да изпадат. Един ден Той се сетил за детската си мечта, виждайки как синът му се опитва да се качи на ореха. Той взел една брадва и отсякъл ореха. Вече никой не брулел орехи, но и никой не гледал към звездите. Всички стояли в епицентъра на живота, без да подозират за него.

Селска спирка

Тръгвам си. Няма смисъл. Взех в един малък куфар най-необходимите неща за път, заключих го с три катинара и го овързах с дебел ластик. Стана студено и се захлюпих с моя стар шлифер. На спирката беше много ветровито. Стара, неизползвана от години междуградска спирка, някъде край полето, между две анонимни села. Спирка от ръждив винкел, без стъкла, обрулена от вятъра и размазана от калта на минаващите коли. Така както е ръждив и кален животът. Стоя с часове всяка вечер на спирката, на която никой не спира и чакам. Не минава и пукната кола. И добре така. Колите дасаждат с грозните си форми и нарушават само вътрешния мир на човека. Аз чакам на стоп. Всяка нощ. И не искам никой да ми спре. Поне не и тези досадни същества живеещи на тази планета. Хората са плевели. Вируси. Точкова мутация в генома на вселената. Гмеч. Чакам гледайки нагоре. Чакам Блейк и седморката му. Чакам Хан Соло или дори Дарт Вейдър. Няма значение, който и да мине и ми спре стопа, ще се кача. Само да се махна от тука. Бих сключил договор дори с Империята да им чистя тоялетните или да копая на лозето на принцеса Леа. Все ми е тази. Вземете ме от тук.
Сутрин преди да се събудят селските кучета и да ме подгонят край спирката, се завивам със стария си шлифер и се прибирам. През деня съм аз. Такъв, какъвто се иска от мен да съм. Примерен гражданин, редовен данъкоплатец, редовно възмущаващ се на неправдата и имащ винаги будна гражданска позиция. Храня се редовно, имам отлична чревна перисталтика, на която би завидял и най-мощния самосвал. Мога да повръщам без да си бъркам с пръст в гърлото, мога да разглобя и сглобя автомат Калбашников за секунди, да кажа колко е висок връх Джомулунгма. Мога да копая, да готвя, да пера със сапун, да поправям транзистор, да гледам деца, да пия бира с мастика, да говоря чужди езици. Мога да преча, да досаждам, да помагам, мога да съм добър, да съм лош, да съм невидим.
Вечер, когато почне да се стъмва, се чувствам неориентиран. Къде съм? Аз ли съм? Тук ли съм? Защо? Защо изобщо? Толкова ли е важно колко е висок връх Джомулунгма, изобщо на кой му трябва този връх? Ако ме няма какво? Ако теб те няма? Хората са паразити. Паразити с големи глави. И за какво са им тези глави?! 100 години живот и 100 години ядене, пиене е сране. Отрежете им главите, оставете им само устата и червата. И ако обичате елате и ме вземете от тук. Приготвил съм си куфара и ви чакам на спирката. Онази ръждивата, без стъкла, оцапана с калта на хората. Нарочно си избрах нея, там никой не минава и няма начин да види, когато ме вземете. Не искам никой от тези идиоти да дойде с мен. Елате и ме вземете, не ме карайте да ви се моля, щото и вие ми вдигате кръвното. Утре съм на уролог, много ми тече уретрата тези дни, няма смисъл да идвате, но после ви чакам. Всяка вечер. Ще ме познаете по куфара и по шлифера.
Стоя цяла нощ и гледам нагоре. И чакам. Ирония на съдбата или не, но аз не вярвам в звездите. Изобщо не вярвам че има космос, че има звезди, че някой там горе кръстосва вселената и се чуди къде да кацне. А това прави живота още по незначим. Сега и нощта загуби смисъла си. Остава да се прибера и да продължа да ям, да повръщам и да подържам редовната си перисталтика.

На път за вкъщи минах през едно село, на края на което има също една стара, ръждива спирка, цялата оцапана с кал. До нея се беше подпрял един старец, завит в стария си шлифер. В краката му имаше стар куфар. За първи път в живота си се усмихнах истински.

Мастика

Една вечер както винаги се прибрах от работа. Съблякох си костюма на Джорджо Армани и си сложиш едни анцунг с три черти. Налях си скоч, сложих си лед, малко задимена светлина и си пуснах симфония 15 на Шостакович. Както си отпивах от 18 годишния скоч изведнъж, съвсем неочаквано, ме засърбя страшно интензивно ануса. Имам една писалка “Паркер", спомен ми е от един конгрес преди години. Опитах се да се почеша с нея, но уви. Не можех да си намеря място от сърбеж. Студена вода, Фенистил гел, листа от индрише, лед….нищо не помогна. Пих по още три питиета и си легнах. Дълга нощ беше, опитах се да се разсея със Шостакович, сърбежът се усили. По малките часове спрях музиката, легнах изтощен и съм заспал. На сутринта станах и започнах да се ровя в "Гугъл". Има хиляди причини да те засърби в десятката.
Посъветвах се с личния си лекар. Нищо. Правиха ми тест за алергия. Нищо.
- Здрав си – ми вика доктора – нищо ти няма.
Изведнъж се засмях на глас пред него. Сетих се за онзи виц, в който един като мен ходил на лекар със страшен сърбеш около ануса. След като го питал дали се къпе редовно, пациента му казал: да ама след месец ме засърбява отново.
Успокоен се прибрах, сипах си скоч и си пуснах Шостакович. Не понасям класическа музика, лази ми по нервите. Но съм от село. Все пак живея в голям град, имам сериозна работа и съм си изградил едно ниво. Пускам Шостакович редовно. В квартала се разчу, че в блока живее голям учен, слуша класическа музика.
- От къде сте вие? – ме пита домоуправителя.
- От тука съм – ву микам
- Ма вие що все викате така? – ме пита той
- От класическата музика е – отговарих му и се провиках – слушам силно Шостакович, Вивалди и така, макло съм оглушал
Отпих от скоча и усилих Вивалди. Изведнъж ме жегна отново онзи брутален сърбеж. Подскочих уплашен и започнах да си търся писалката. Не я намерих. И ноща беше отново ужасна. Ужас! Карах така цели три месеца. Вечер със скоч в ръката, класическа музика и отвратителен анален сърбел. Ужас! Писалката ми се изкриви, кожата на ръцете ми се ужули от търкане, не смеех да пипна нищо с тези ръце, гнусях се от тях. Исках да се ампутирам от пъпа надолу. Една вечер не издържах и в беса си, грабнах грамофона и всички плочи и ги изхвърлих от осмия етаж. От тогава не ме сърби. Вече като чуя дори само за Шостакович и освен че ме сърби, ами и ми се доповръща. Вечер се прибирам, свалям си анцунга с три черти, наливам си замръзена мастика и айрян, пускам си "Планета ТВ" и си заспивам кротко на дивана. Купих си и нова писалка.
Вчера ме срещна домоуправителя пред входа и ме пита:
- Селски ще се прибираш ли тази седмица, мога да те взема с колата?
От скоро имам лошия навик, като се срещам с хора носещи костюми да ги гледам втренчено и да следя ръцете им. Те не са виновни. Аз просто съм от село. Или както е казал философът – най-големият проблем на човека е, че преценява света и живота, като съди по себе си.
Тази събота се прибрах с домоуправителя и колата му у дома. Когато съм сам през почивните дни, пия много мастика, а това не е добре за здравето.

Изповед на един нормален

Нобелова награда

На мен вече ми писна.
Редовно ме спират по улицата.
- Ти ли си Тарабас веее...?
- Да аз съм, защо?
- Ееее, Тарабасееее, само нобелова награда за тебе беее...
Трета година чакам пред офиса на комитета за нобеловата награда.
- За кво чакате вие тука?
- Ми за тва, за таковата, за нобеловата награда- викам.
- Ааааа, за нобеловата награда ли сте дошли, ми много хубуу, чакайте. Ние ше пием по ено кафе, вие пийте нещо и ей ся идваме.
Нервните ми окончания станаха като телефонен кабел дебели. Но хубавото е, че научих езици. Ето на един от Киргистан чака вече 7 години пред офиса за неговата нобелова награда. Пратила го леля му. От Албания има едно много симпатично семейство. Отглеждат царевица, имали прасета. Хубави хора. Двама италианци, норвежец, Какума Магади от Нигер ми е приятел. Чака нобелова награда за избелване на волска кожа. Жена му го пратила преди 9 месеца. Бегай - му казала - през 9 страни в десета и без нобелова награда не се връщай. Или поне 50 000 евра да донесеш.
Чакаме.
Учим езици.
Спира ме един от комитета за нобеловите награди онзи ден.
- Ти ли си Тарабас веее...?
- Да аз съм, защо?
- Тарабасееее.....много езици знаеш - ми вика - голема работа си ти. Много свят те знае, имаш връзки, поднаваш само ВИП-ове, ей голема си работа.
Тва на български ми го каза. После ме покани на кафе. Тъжна история. Имал проблеми. Жена му избягала с водопроводчик, взела му сичкото. Само ена пижама и кухненска маса с три крака му оставила. Разплака се чак човека. Ми стана ми мъчно, съжалих го. Услужих му с 10 000 евра, да си стъпи на краката. Каза:
- Щи ги върна, не се безпокой.
Чакам. Моята си нобелова награда и 10 000 евра.
Стискайте ми палци.

Триглавият змей

На края на едно село в една триетажна къща живеел един триглав, пенсиониран змей, който останал само с една глава. Първата глава загубил по време на трудова злополука. Един юнак от ромски произход му я отсякъл доката пазел един меден казан за дестилация на ракия. Втората глава я загубил по една змейка, която работила като пощаджийка в едно съседно село. Третата глава я пазел като очите си. Змеят недовиждал много и ходил с големи диоптри, освен това имал и двустранна гонартроза и се изтървал по малка нужда по малките часове. Общо взето змей му било само името и миналото. Никой не го броял за слива.

Една сутрин се събудил и установил, че не му остава много врем е. Като се върнал назад в спомените си, не се сетил за нещо полезно което да е свършил в досегашния си змейски живот. Дори тоалетната му била все още на двора и по стара традиция се бършел с листа от орех и стари броеве на “7 дни спорт”. Орехът, му казала една зла вещица, съдържа йод и е полезен за щитовидната ти жлеза. Стига се три с тези вестници, ще ти стане задника като този на оловния войник от приказките. Изобщо змеят живеел в една много странна и объркана приказка. Всички юнаци с които се борел на младини за златната ябълка се преселили в други приказки заради разликата в курса на златото там. Ябълките не ги ядели дори червеите вече. За да не остане без работа и за да вземе нормална пенсия, змеят се прехвърлил в друга приказка. Наели го да краде ракия от една трудово производителна кооперация, която вараля незаконно и не плащала акциз. Там загубил първата си глава по невнимание. Както винаги откраднал всичката ракия от кооператорите, но вечера се напил и заспал на едно дърво. Нощес местен ром минавал покрай дървото и решил в тъмното да го отсече тайно и да го ползва за отопление. В калабалъкът ромът резнал едната глава на змея. Изобщо приказката много се объркала. Вместо да пазят честа си и да вършат добри дела, да се женят, да раждат деца и змейове, да ядът и да пият, героите се крадели еден друг и си режели главите.
Преместил се нашият змей в съседна приказка. Искал да покаже на новите си съселяни, че е истински, зъл, безпощаден и кръвопиещ змей, такива каквито раждат само истинските приказки. За негово нещастие още на третия ден се запознал с местната пощаджийка. Намеренията му да се превърне в новия ужас на Готъм Сити си изпарили на момента. Пощаджийката му взела акъла и цялото село го знаело като най-лигавия и мекушав змей в историята. Някой дори го наемали да им води децата ва училище. То злото като тръгне и потича като пролетна река. Така както потекла и уретрата му, след като се запознал по отблизо с пощаджийката. Трипер, казала му неговата стара позната, лошата вещица. Дала му отвара от езичета от славейчета и слепи очи от невестулка. И спри да се бършеш с тези вестници, прекарай си канал, построй си тоалетна у дома.
Остарял нашият змей, а все още посрещал слънцето със “7 дни спорт” в ръце. Стоял той на старото си змейско легло и решил веднъж завинаги да напусне този кошмар. Изкарал си задграничен паспорт и си взел билет за един чартърен полет за далечен остров. На островът според туристическата агенция не живеел нито един ром, никой не пиел ракия и нямало поща. Там живеели само змейове и всички били големи гадове. Опаковал един куфар, взел най-важното и понечил да стане от леглото. Уви! Не могъл да се отлипи. Усещал една жестока тежест, която го дърпала обратно в леглото. Огледал се бавно, опипал се и забелязъл, че както и оловния войник от приказките, неговият задник станал оловен. Заплакал змеят, проклел “7 дни спорт” и всичкото олово които поел от него. Така плакал седем години. На осмата дошла старата му позната, злата вещица и му казала. Аз колко пъти ти казах, да не сереш на двора, прекарай си канализация.

Вакуум

Вакуумът винаги ме е впечатлявал. От малък съм посвещавал часове наред, за да го разучавам. Вакуумът е измислен от НАСА и от СКА /съветска космическа агенция/ по време на студената война. Студената война пък е измислена от основателите на НАСА и СКА. Следиш ли мисълта ми. Навремето имах един съсед, който караше колело "Школник". Беше голям майстор. От развален телевизор и стара перална машина правеше вентилатор, кафеварка и уред за измерване топлината на човешките тела от километри. Бай Кирчо се казваше. Бай Кирчо имаше мечта, а именно да полети в космоса. Беше изготвил подробен чертеж и създаде план как да зарадва космоса със скромното си тяло. Кирето, както му казвахме, имаше и казан за ракия, с който беше решил да полети. Беше го видоизменил до неузнаваемост, имаше си перки, горивна камера, беше го боядисал в бяло и го кръсти на първата си любов - Сийка 64. Бяха се залюбили на един събор. Той имаше 12 прасета за продаване, а тя продаваше свирки, захарни петлета и други такива лакомства на една сергия. Залюбиха се бързо, но тя после изчезна безследно. В съседното село един от едно текесе-се видял как една вечер Сийка била отвлечена от някаква светлина, докато вадела моркови от полето. Викала за помощ, но текезесаря се изплашил и се скрил в един шубрак. Кирето беше много тъжен, но не губеше кураж. Реши да полети в космоса и да търси Сийка. Нормално е, не е тайна, за една жена човек е готов и акъла и живота да си пропелее. Казанът-ракета беше готов за полет. Бяхме се събрали на края на селото, до една горичка и събирахме дърва за ракетата. Според чертежа бяха нужни около 5 кубика дърва за огрев, за да отцепи от земята и да тръгне по следите на Сийка. Аз донесох кибрит. Бай Кирчо беше с бяла риза под жилетка на ромбове. Не че има значение де. Преди да тръгне го прегърнахме и пихме по една ракия. Аз извадих кибрита и се надвесих над дървата, поставени под ракетата. В този миг светнаха прожектори и хора в шинели и с кучета изкочиха от всички страни. Носеха нещо като скафандри, но като плетени на куки, а някои от тях бяха само с фуражки. Наредиха ни на земята и ни четоха нещо. Единият показа значка на която пишеше НАСА-ФБР, друг беше със СКА, КАТ и НМ. Не ни биха, някой да не си помисли нещо. Когато се събудих, бях в някаква учебна зала седнал на един чин заедно със Сотир от съседната улица. Една учителка стоеше до една черна дъска и с тебешир в ръката пишеше и говореше нещо. В началото чувах само думата вакуум....вакуум....вакуум.......
След време, вече на село, както си пийвах ракийка на двора виждам Сийка да слиза от една "Волга", цялата в бяло с голяма шарена капела на главата, рокля до коленете, елегантни обувки...но я познах, беше кирчовата Сийка. От предната врата на волгата слезе един другар с костюм и шлифер и и подаде ръка. Кирчо се беше обесил още преди месеци. А рекетата му онези от НАСА я дадоха на едни цигани. Вакуум...вакуум....вакуум....Спомените почнаха да се връщат бавно. Вакуумът другари, беше кавала учителката, онази с тебешира в ръката, вакумът е много опасен за вас, не бива да влизате в съприкосновение с него. Той е изчадие на Луцифер, ще ви разкъса, ще ви раздели на милиарди части и ще ви погълне.....Не смея да се противя на учителката и на тези от НАСА и СКА. Но видях как отвлечената от извънземни Сийка не беше разкъсана на милиарди частици и как се върна при нас на Земята и как живота и стана друг. Сийка вече не вадеше моркови от полето и не продаваше свирки и захарни петлета по съборите. Тогава разбрах. Вакуумът! Вакуум няма. Гарантирам ви, вакуум няма. Вакуумът, космосът, звездите, слънцето....всичко това е измислено. Небето е едно голямо платно на което се прожектира космос. Слънцето е калорифер, който като по време на режима на тока, ту спира ту идва. Животът се дели на две. Веднъж е животът на тези, които гледат платното с глава нагоре и веднъж е животът на тези, които отвлякоха Сийка и накараха Кирчо да се обеси. А вакуумът е камшик, който шиба с безграничен страх хората и не им дава да си помислят да прескочат платното. Имам един друг съсед - Жоро. И той много чертежи има. Скоро с него установихме, когато човек пие много ракия, забравя за вакуума и му губи страха. Ако покрай вас често виждате хора в пияно, неадекватно състояние, не ги мислете всичките за нехранимайковци. Много от тях са хора на науката, които се борят нелегално с НАСА и КСА. Нещо като една малка наша, родна матрица. А вакуумът няма шанс, сварили сме толкова много ракия със Жоро.....

Албанска кафемелачка

Много ме дразнят хората, които си купуват разни неща по силата на убеждението
Преди години ми звънят на вратата едни много приветливи младежи, културни, усмихнати, с бели ризки и раници на гърба, сресани на път като Кенеди, бог да го прости, беше хубав човек. Спомням си как една от любимити ми лели се беше влюбила в него, именно заради това, че е бил сресан на път. Ама да не се отклонявам. Нищо против момчетата, ама бяха поредните найсет търговци на библии за последната седмица. Викам си, що да ги псувам на леля, то и аз имам толкоз лели, не е приятно да слушаш еротични разкази за леля си. Но да не се отплесвам. Ми поканих ги да влязат. Те така се зарадваха, ко ли си казаха, ай на ше смукнем сега некоя кинта и може момчето да го вкараме в правия път. Седнаха и тамън да си подкарат речите, аз ги изпреварих. Извадих ена стара тетрадка формат А4, в която си пишех посланията, които получавам от космоса. Аз често имам космически видения, дори и контакти, и започнах да им чета. Спрях се на едно нощно послание от годината 1994. Тогава един от ръководителите на малка космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята, ми беше пратил вест, закодирана в програмата на тогаващния "Ефир2". Според него, посланието, "ЕТ Кунчев 62 и приятели" от село Кравай сливенско, смятат да наводнят пазара с дамски чорапогащи, лично производство. Аз тогава се изхранвах покрай една сергия за чорапогащи и долни гащи и тази новина за мен беше като божие видение. Бях накупил стока, инвестирах цялото си състояния в дамски чорапогащи. И при мисълта че може в следващите няколко години да си ги нося сам, заради "ЕТ Кунчев 62 и приятели" и тяхното желание да превземат тази ниша, ме ужаси. Благодарих на ръководителят на малката космическа дизелова станция, преминаваща инкогнито покрай Земята. Аз имам специален канал за обратка връзка, една малка медна, албанска кафемелачка. Свързахме се и извънземляните ми дадоха подробни напътсвия. Хвала на космоса, така и не се наложи да нося и до днес дамски чорапогащи. Моите приятели, сресаните на път книгопродавци, така и не успяха да се включат в малкия търговски панаир, който спретнах в малкия ми и уютен хол. Само се гледаха един друг и се чудеха как да избягат. Отворих за техен ужас тетрадката формат А4 на нова страница и продължиш да ги информирам за моите космически контакти. Накрая им предложих да им продам няколко копия от тетрадката и то на много изгодна цена. Обясниха, че имат болен приятел, който ги чака на легло и трябва да го посетят много бързо. Обещаха да минат скоро пак. Честно да си призная, външният им вид не подсказваше, че могат да лъжат. Ми не се обадиха повече. И така се спасих от набезите на амбулантните търговци.
Ако някой от вас има проблеми със сресани на път хора, нека да ми пише. Имам няколко останали екземпляра малки медни, албански кафемелачки, ще ви дам и кода за обратна връзка. Преятелите от междузвездната дизелова станция минават често и са много усложливи, нищо че и те са сресани на път. Кенеди, тоя човек ме съмнява нещо. Не съм го слещал лично, но залагам 5 лева, че покрай него е миришело редовно на дизел. Жалко че любимана ми леля не е сред живите, щах да я помоля за съвет.

Кариран костюм

Умирам да си говоря ентелктуално така за ценности и доброта. По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, не знам просто. Друго си е да си умен и ентелктуален и да си дускутираш с начетени хора, да ходиш по семинари. Аз имам братчет, работи в ена оптика. Напрай ми ени очила от рогови рамки, без оптика, така стъкленца курдиса. Много ми отиват. Слагам си ги и ходя с тях на литературни четения. Сядам така на първи, максимум на втори ред, облечен обикновенно с кариран костюм и кърпичка в джебчето. Кръстосвам крака и ръце и гледам умно. Много е приятно! Усещам как младите поетеси се притесняват леко, докато четат стихосбирките си. Определено имам вид на литературен критик. Приятно е да си сред хора на разума. Такива често ги канят на вечеринки с шведски маси след литературните четения. Аз затова и инвестирах в тези очила. Що ядене съм изплюскал по такива събирания. “Вие кой бяхте?”, пита ме един млад ентелктуалец. Викам “и аз така пиша от време на време, като няма какво да ям”. “Аааа вие да не сте еди кой си...?” “Да, да!” - викам. Ама лъжа де. Той и оня беше с кариран костюм. Хапнахме добре, шампанското беше пенливо. Накрая поетесата взе автограф от мен, не аз от нея. Колко пъти вече избих парите за очилата, няма да казвам. Определено не понасям пошлостта и посредствеността. Тва е само за простолюдието. Добре че имам и още един братовчед, който е шивач. Той ми уши костюма с каретата. Беше ми длъжник. Бях му боядисал цялата вила. Аз съм бояджия по професия, имам шести разряд. Много уважавам разговорите за ценности и стойности. Изпълват ме с една приятна топлота и ми дават увереност. Успявам сам да си повярвам, че костюмът и очилата ми ходят.
Да са живи и здрави роднините ми, евала че имам такива и толкова братчеди.
По принцип аз съм против лошотията, тва е нещо много гадно, как може да има хора гадняри, не знам просто.