Джорджо Армани на плажа в квартал “Аспарухово”...или вече не ми е мъчно за село

Снимка: http://www.dnevnik.bg/

Стара комунистическа сграда в стил социалистически реализъм приютила селско кметство. До входа на кметството нов банков апарат вграден в стената. Няколко стълби, малко плочки, тук таме дръвче и тревица. Нищо което да впечатли с нещо. Ако не беше феноменалният циганин, стоящ пред банкомата, теглещ пари. До него вързаният му с дълго въже за едно дърво кон. Двадесет и първи век. Потникът по раменете на циганинът синее, така както синее изгорялата му на слънце кожа. Дали човекът с потника знае кога и къде живее. Дали конят е истински или е стереопоров макет от лунапарка. Дали аз си тръгнах от това село прекалено рано.....Може би това е постановка, а може би целият живот е постановка.

За хората, за които животът е повече от един кон, тази гледка е ужасна и срамна. За хората ставащи всеки ден в 6 часа за работа този живот стил “дивият запад” е неразбираем. Човекът със синият потник е гнойната пъпка на челото им, която често се опитват да изтискат и да скрият в къс тоалетна хартия. Но понякого човек сам не подозира, как така съвсем небрежно и постепенно може сам да се превърне в гнойна пъпка, която някой ще изстиска от челото си.

Къде е разликата между един до болка черен циганин, със син потник ,и кон на повод в ръката, и един костюмиран брокер на недвижимо имущество, напарфюмиран със серията "Adventure" на "Davodoff" примерно? Трябва ли да търсим разликата в потника и костюма на Джорджо Армани, в облаците аромати, атакуващи олфакторните ни нервни окончания в носа или разликата е другаде. А дали има изобщо разлика? Не е ли стилът на "Армани" и ароматът на "Давидов" едно перфектно алиби за една перфектна бледолика цигания? Не е ли циганинът перфектната индулгенция за един напълно мизерен и свински живот, животът на бледоликите брокери на недвижимо имущество, напарфюмирани със серията "Adventure" на "Davodoff".

За огромно мое съжаление трябва да си призная, че не съм циганин. Да си гнойна пъпка на нечие чело, е жалко съществуване. Но да си човек с костюм, с образование, с диплома, с работа, с кола, с аромат на "Adventure" на "Davodoff" и въпреки това да си гнойна пъпка на нечие чело е повече от жалко съществуване. След като тегли човек една черта и постави от двете страни на дробта един циганин и един горд българин, човек ще види след равенството само една гола претенция за достоен живот. Гола претенция!

Българинът е със хилядолетна история, богата култура, свръх интелигентност, невероятно гостоприемство, отворен за света, комуникативен, чистоплътен, с добър вкус и аромат на приключения. Така пише в пътеводителите, с които посрещаме чужди хора у нас. И хората идващи с усмивка очакват още на границата да ги посрещне някой като Индиана Джоунс, напръскан с "Adventure" на "Davodoff" и да ги поведе към приключения. Индиана Джоунс го няма на границата. На границата го няма и черният циганин със синия потник. На границата има безброй кучета, които въпреки липсата на граница за тях, отказват категорично да преминат от другата и страна. Формата на живот куче, подържаща живота си с мизерията на хората, няма как доброволно да мине границата. От другата страна намя как да оцелее.

С костюм на "Джорджо Армани" и с аромат на приключения, българинът пикае и плюе през терасата си, изхвърля си торбите боклук през нея, паркирва си колата в единствените 5 квадратни метра трева пред мизерния си блок, троши автобусите в които пътува, никога не си мие колата, отказва категорично да се запознае със светофара, никога не си плаща задърженията към държавата, краде тоалетна хартия, части от стругове или просто химикалки от работата си, ходи на ортопед без да си е мил две седмици краката, за проктолог няма да споменавам, бие жена си, вари си сам алкохол или праща децата си да му купуват.....и се присмива на черен циганин със син потник, който тегли пари от банкомат, докато конят му го чака, вързан на близкото дърво.

Черен циганин със син потник и горд българин от двете страни на дробта. А след равенството една гола претенция за достоен живот. С костюми на Джорджо Армани и аромат "Adventure" на "Davodoff", стоят едни българи и чоплят семки на брега на любимото си Черно море в квартал “Аспарухово” и обсъждат великата си история. И не подозират, как всеки момент някой ще ги избърше с къс тоалетна хартия от челото си.

...вече не ми е мъчно за село.

Орех

На полето, сред зреещото жито, под голям и самотен орех, привечер по ракиено време се родил Той. Баща му лежал полумъртъв, опиянен от собственоръчно варената от него ракия. А майка му беряла душа под ореха и без да е кусвала и капка от бащината ракия. Баща му разбрал след два дни ,че му се е родило дете. Толкова била силна тази ракия. Бащата се гордеел с две неща в живота си - ракията и сина си. Майка му нямала време нито да се гордее, нито да се замисля много над живота. От раждане на деца и брулене на орехи не и оставало нищо друго. Дотолкова се била отчуждила от живота, че дори не познавала вкуса и силата на ракията. А била машина за живот. Някой ще каже – тъжно. Но дали?!

Така растял Той, малкият човек. Под орехови дървета, тенекиени казани, далеко от живота и някък съвсем в епицентъра му. Ръцете му били нежни. Рядко брулел орехи, за разлика от многото си братя и сестри. Докато те клатели дървото и хвърляли пръчи по орехите, Той стоял високо в клоните му и гледал до късна вечер нагоре. Търсел звездите. Искал да разбере какво има след тях. Много често се питал дали на другите звезди има хора. Чудел се дали на другите звезди хората или тези които живеят там ядът орехи. Пият ли ракия? Дали и те като хората на Земята дават постоянно живот, а не знаят в крайна сметка какво да правят със собствения си живот дори?! Дали и те понякога се катерят високо на техните дървета и гледат далечните звезди? Дали и те се питат? Толкова често си задавал въпроси, че главата му се надувала и го боляла, почеве от колкото главата на постоянно пияния му баща.

Така растял и от година на година ставал по-голям, а орехът все по-малък за него. И решил един ден да избяга. От ореха, от ракията, от майка си и от баща си. Обаче забелязъл, че започнали да му растат косми в носа, в ушите, под мишниците, по цялото тяло, дори и на гърба му. Колкото повече косми се появавали, по често му се искало да слиза за малко от дървото и да седне при семейството си. Понякога забравял и за звездите. Един ден видял нея. Тя живеела наблизо със семейството си, под един друг орех. През времето през което не брулела орехи, се разхождала из полето и идвала при него. Сядала под дървото и не казвала нищо. От време на време поглеждала нагоре и му се усмихвала. После си тръгвала така незабелязано, както и идвала. В началото Той не я забелязвал, а си гледал звездите и кроял планове как да полети и да ги достигне. Но с времето започвал да я забелязва все по-често. Положението съвсем се влошило, откакто тялото му се покрило с косми. Бил за разлика от околните си изключително умен и разбирал живота инстинктивно. Усещал се като Анекен Скайуокър, който стоял на пътя между тъмната и светлата сила. В един момент му се искало бъдейки в епицентъра на живота да стане негов производител, но в друг момент искал да полети и да забрави за това отвратително място.

Вече знаел как да полети, имал и посока, знаел къде отива и най-вече от какво си отива. Но космите му пречели да разсъждава. Мозъкът му отказвал да работи, когато Тя стояла под ореха и му се усмихвала. На момента забравял за звездите и мечтите си. Слизал при нея и двама се скривали сред житото. Така ден след ден, бъдейки в епицентъра на живота, Той го произвеждал и не се замислял за него. С годините Той ставал все по-нисък, а орехът все по-висок. Все по-рядко се качвал на него и мечтаел за звездите. А Тя така се усмихвала, че Той един ден взел една пръчка и почнал да я хвърля по-орехите. Понякога се сещал за мечтата си и му ставало тъжно. Времето си минавало, а мъката все повече го задушавала. Един ден не издържал, отворил едно шише ракия и се размазал с нея. Ден след ден. Тя се усмихвала, а Той се размазвал. И брулели по цял ден орехи. Два дни след като се родил първия му син изтрезнял. Бил едничката му гордост заедно с чудната ракия която варял. Синът му растял и колкото по-голям ставал, все по-често се опитвал да се покатери на ореха. А Той вече остарявал, космите започвали да побеляват и да изпадат. Един ден Той се сетил за детската си мечта, виждайки как синът му се опитва да се качи на ореха. Той взел една брадва и отсякъл ореха. Вече никой не брулел орехи, но и никой не гледал към звездите. Всички стояли в епицентъра на живота, без да подозират за него.