Номадът и триетажната му къща

Ученикът попитал учителя си, какво е ирония на съдбата.

- Ирония на съдбата е, номад да спечели триетажна къща от лотарията или домошар да получи на рожденния си ден кон за  подарък. И в двата варианта съдбата  сее и жъне нещастие, въпреки наличието на сухи пачки, които по  принцип са единица мярка за щастие от много години насам.

Преди повече от 1300 години по нашите земи не е имало държавна лотариая или институции, които да раздават безвъзмездно имоти или коне. Въпреки това едно племе от номади е решило да остане по тези земи и да си построи къщи, а конете с които са дошли хората са останали вързани в дворовете им, готови и оседлани за път. 1300 години Земата си задава въпросът защо? 1300 години хората заварени по тези земи от номадите, са останали с поводи на коне в ръцете си, подарени им от номадите, без те да имат рожден ден. Ако Творецът един ден слезе на земята и за личния си тълковен речник търси определение за “ирония на съдбата”, тази кратка история за съжителството между народа на номадите и този на домошарите ще му послужи идеално за пример.

Дружбата между народите, по принцип, и между тези на номадите и домошарите в нашия случай е нещо много хубаво. Та нали всички за това се борим. Да живеем заедно и да се обичаме, прегръщаме и уважаваме до гроб.  Но понякога тези задружни съжителства водят и до недоразуминия, а в крайни случаи и до нещастни случаи с елементи на изселване. Например човек реши да се помоли на бог. На кой обаче? Номадът си има свои богове, домошарят си има неговите. За да се реши проблемът е нужен меч, сеч и баир за да се търкалят глави. По тези земи имало много баири, проблемът бил решен. След верме се появява друг проблем. И пак така, къде с меч и сеч, къде с думи и агитация, решавала се всяка проблемация. Но винаги оставал в устите един непреятен вкус на нерешен проблем. Зад всако решение се криел поне по един компромис, който бил поне толкова голям, колкото разликата от живота на кон и този в триетажна къща. А съдбата много се шегувала, имайки предвид, че дала коня на домошара, а къщата на номада. 1300 години Земата си задава въпросът защо?

За да не си задава същите въпроси още 1300 години домошарът започнал да участва в държавната лотария с надеждата да си върне триетажната къща и да заживее щастливо. Искал живот без ирония. Искал и братята му номади, най-после след 1300 години да се научат да не пикаят от коня, респективно от къщата си, а да слязат на зематя и да се научат да живеят като хора. За да убеди номадът, домошарят написал ръководството “Как да си построя тоалетна в къщата”. И тъкмо да го връчи, видял как номадът беси кучета, за да спаси от болести домаштните си животни. А те горките в това време умирали. Или номадът бесил прекалено малко кучета, или просто бесенето на кучета не помагало при лечението на болести по животните. Но за да се научи на това е нужно все още ползването на меч и сеч. Баири бол.

Ирония на съдбата е, домошар да открадне кон от номад и да избяга далеко от него. И понеже съдбата днешни дни си играе често с иронията, Земята става свидетел на едно номадско изселване на домошарите, които бягали от истинските номади. Те пък живеели в триетажните къщи на домошарите и продължавали да бесят кучата, за да живеят добре.

Пожелаваме им добър живот и дано си построят поне още един етаж и да им се народят много кучета. Определено ще са им нужни.

Героите на антигероите.....Вчера умря

Зад девет планини в десета, след девед реки на десета живее един народ които е стар колкото и Земята. Хората там боготворят боговете, издигат им паметници, а когато не им стигат си измислят нови. Преди много, много години, когато били още шепа хора имали едни бог, за когото жертвали всичко. Според легендата, хората от този народ вярвали, че техния бог заслужава само най-доброто и най-добрите до себе си. Затова всеки път когато сред този народ се появявал човек различен от другите, те го пращали при своя бог. Избирали дърво със здрави клони, опъвали въже и обесвали различния от тях.

 Заради бесилките по дърветата с годините народът се стопил и бил притопен. И въпреки това оцелял. Колкото и лош да бил поробителят му, по дърветата вече нямало много бесилки. Не останали достойни хора за бесене. Животът си течял, времето се трупало, хората били като приспани от лоша магосница. Вече не раждали различни, за жалост нямало кого да обесят. Но един ден се родил той - Вакил Плевски. Никой не подозирал, че малкото момче един ден ще стане герой, затова може би и се превърнал в такъв. С годините Вакил станал голям мъж, изучил се и виждайки мъката на народа си искал да му помогне, да го освободи от робството му. За крако време се разчуло в цялата земя за новият герой. Вакил бил в устата на всеки малък човек. Хората отваряли очите си и дори поглеждали нагоре. Имало надежда. Природата също се събудила, земята и дърветата се разлистили. Клоните им се налели със сила, толкова колкото да издържат тежестта на един труп. Дори и природата не могла да заличи раната в съзнието на хората по тези земи. Вакил бил прекалено различен и един ден увиснал на въжето, изплетено специално за него. Така хората за пореден път изпратили най-достойния си човек при боговете, с надеждата боговете да им върнат услугата и да им дарят един ден по-хубав живот. Никой от хората не предпогагал, че достойният живот може да е реален и без помощта на боговете. С надеждата да вкусят от живота, хората отнемали постоянно живот и с него хранели боговете, а и страха си от бъдещето. Хората били прокълнати да раждат герои, да ги почитат, да ги бесят, но никога да не вършат геройства.

Така живеели много, много години в мръсотия, мизерия и богопоклонство. Вакил е и до днес в устите на хората по тези земи. Хората честват раждането и обесването му, слагат цветя на гроба му, геройските му дела знае дори всяко малко дете. Но никой от поклонниците не смее да последва геройствата му. Хората отказват дори да подържат бита си, дори не се сещат да си измият тоалетните. А как само обичат героите си! Ах как само ги почитат! В началото на пролетта не остава дори едно еденствено неоткъснато цвете, всички са отскубнати и положени пред гробовете на великите.

Историята тежи, историята пречи на разсъдъка, историята е отрова. Хората с минало се гърчат в настоящето и нямат бъдеще. Ако видите дърво, отсечете му клоните, ако видите въже, нарежете го. Ако имате “История” в библиотеката си, изгорете я. Искате да живеете добре, погледнете напред. Пикайте върху миналото си. Погребете Вакил веднъж завинаги и го забравете. Вакил е достоен, оставете го да служи на боговете, а вие направете нещо от живота си.

Днес.
Утре.

Вчера умря.